Вакалопулос играеше много с дълбочината на детството, най-некорумпираната част от себе си. Естествено, нямаше нищо детско в него, съвсем напротив; обаче често създаваше впечатление, че не живее на повърхността на себе си - беше потопен. "Най-доброто", от което постоянно произлизаше, когато тази лична крипта на семейното време, която изискваше продължителна неподвижност, "тежки" цигари като празни паспорти към най-съкровеното, абсолютна концентрация в жизнен филтър, където слушаше шепота на кръвта. Където другите имат нужда да забравят, той имаше неотложна нужда да помни.