В "Когато ние мъртвите се събудим" драматургът се опитва да разплете проницателен дискурс върху собствената си дейност: тази на твореца. Въпросът за истинската стойност на Изкуството - неговата сила да направи човешкия живот по-поносим - гризе душата на възрастния Ибсен.
"Слушайте... как се поставих в комплекса. Пред извор... седи човек, пълен с вина, който все още не е напълно излязъл от земята... Той потапя и отново потапя ръцете си в течащата вода - за да ги пречисти -, навежда се и е измъчван от мисълта, че никога, никога няма да успее... Вечно ще гори в собствения си ад."