В пейзаж на последователни "локдауни" и монотонността на "медицинския авторитет", който постоянно ни призовава да се жертваме, за да "върнем живота си обратно", проведохме многосайтово антропологично изследване. От гледна точка на здравната антропология и критичните изследвания на уврежданията, пресичахме интердисциплинарно различни етнографски обекти, разговаряхме в продължение на три години (2020-2023) с различни субекти от публичния и частния здравен сектор, публичното образование, структури за увреждания, обществени рехабилитационни структури и центрове за прием на бежанци, и събрахме разкази от пациенти в клиники за хоспитализация на Covid-19. Целта беше да преоткрием близостта в екстремен режим на "социално дистанциране" с плътно описание и интерпретация на множество свидетелства и богат архивен материал, за да поставим въпроси и размисли отвъд очевидното и хегемонията на "експертите." В тази постпандемична ера, където префиксът "пост" не означава край, а че все още сме "под влиянието" на това състояние, възникват въпроси относно това как "кризите" (здравни, климатични и всякакви последващи) се инструментализират и се следват една след друга безспирно. Особено когато в тяхно име могат да се установят нови задължения, нови забрани, нови ограничения, нов живот на разстояние и цифрови трансформации, нови дискриминации и нови условия на социално страдание и колективна травма. И ако така наречената пандемия беше "състояние на изключение", което увековечи нови "състояния на познатост" с нови режими на дисциплина и социален контрол, остава, чрез това изследване, да оставим отворен въпроса: "Върнахме ли живота си обратно?"