Ако доминиращият дискурс в Античността е считал самоубийството за привилегия на малцина (философи и аристократи) и позор за мнозина, ако доминиращият дискурс от Средновековието до модерността е считал самоубийството за непростим грях, днес доминиращият дискурс го счита за болест и болестта за единственото достатъчно и необходимо условие за (медицински асистирано) самоубийство. Този биополитически парадокс не може да бъде разрешен, нито дори разбран, освен ако не бъде историзиран. Тази книга не претендира да бъде изчерпателна история на самоубийството, тъй като такова начинание би било както неосъществимо, така и безсмислено. Неосъществимо, защото както самоубийството, така и историята не могат да бъдат изчерпани и по дефиниция нямат край от гледна точка на знаещия субект, но ще съпътстват човешкия вид, докато той се стреми да изчерпи възможностите си; безсмислено, защото нито една интерпретация, целяща критично оспорване на настоящето, не може да бъде окончателна и изчерпателна, ако наистина иска да остане интерпретация и критика. Тази книга възникна от дългогодишно размишление върху самоубийството в биополитическите общества, тъй като от избухването на глобалната капиталистическа криза през 2008 г. започна да се чува и разпространява дискурс за зрелищно "увеличение на самоубийствата", който, като продукт на обществото на спектакъла, артикулира научния дискурс с новинарски сензационализъм, затъмнявайки вместо да осветлява въпросите, както теоретично, така и политически. Тази книга не претендира да бъде научно "решение" на проблема; тя е движена от амбицията да историзира неудобството от съществуващото, когато то приема най-екстремната си форма. Тази историзация беше опитана чрез схоластична работа от академичен характер, но без—надяваме се—схоластиката на академизма, така че опитът на самоубийствата да не бъде напълно погребан под нашия дискурс и за да провокира, чрез писане и четене, малко разкъсване в нефилософската версия на доминиращия дискурс, който представлява, както ще видим, връзката на психическото разстройство със самоубийството като уж неразривна. Тази версия остава не само дълбоко нефилософска, тъй като по същество пренебрегва екзистенциалната тревога, която в рамките на модерността направи самоубийството единствения, според Камю, "сериозен философски проблем"; но също така остава дълбоко неисторическа, тъй като показва страст към невежество спрямо самото историческо конституиране на самоубийството като проблем. Въпреки това, според Ницше, историческото философстване, тоест философското разглеждане, което не пренебрегва историята и историята, която не се задоволява с фактическото записване на миналото, свидетелства, че трябва да поставим под въпрос самоочевидното, за да има живот преди смъртта, тоест да размишляваме и експериментираме върху това, което се счита за най-"естествено", а именно, живеенето и умирането.