"Знаеш ли, Йохан," каза Хемингуей [на Гьоте, докато вървяха по алеите на другия свят], "и аз не мога да избягам от техните постоянни обвинения. Вместо да четат моите книги, те пишат книги за мен. Казват, че не съм обичал съпругите си. Че не съм се грижил достатъчно за сина си. Че съм разбил лицето на критик. Че не съм бил честен. Че съм бил арогантен. Че съм бил шовинист. Че съм се хвалил, че имам 230 военни рани, когато всъщност съм имал само 206. Че съм мастурбирал. Че съм бил лош към майка си."

"Такова е безсмъртието, какво можеш да направиш," каза Гьоте. "Безсмъртието е вечен съд."

"Ако е вечен съд, трябва да има истински съдия! Не селска учителка с пръчка в ръка."

"Точно това е вечният съд: пръчката в ръката на селска учителка! Какво си си представял, Ернест?"

"Не съм си представял нищо. Просто се надявах, че след смъртта си ще живея малко по-спокойно."

"Ти направи всичко, за да станеш безсмъртен."

"Глупости. Просто писах книги, това е всичко."

"Точно така!" Гьоте се засмя.

"Нямам нищо против книгите ми да бъдат безсмъртни. Написах ги по такъв начин, че никой да не може да промени и дума. Да устоят на бурите. Но аз, като човек, като Ърнест Хемингуей, не ме интересува безсмъртието!"

"Разбирам те. Но трябваше да бъдеш по-умерен, докато беше жив. Сега вероятно е твърде късно."