От 60-те години на миналия век живеем в ера, характеризираща се с възприятието, че лекарствата могат да лекуват проблемите, които днес наричаме "психични заболявания"; проблеми, които преди са били известни с термини като лудост, безумие, параноя и невроза. Под "лечение" имам предвид възприятието, че лекарствата могат да подобрят симптомите, като помогнат за коригиране на основния патологичен механизъм, който се предполага, че ги причинява. Този начин на мислене се разпространява все повече и извън психиатрията, и лекарствата започват да се разглеждат като терапевтични в ситуации, в които хората усещат, че не са ефективни или не функционират толкова добре, колкото би трябвало. Такива ситуации се "диагностицират" като депресия, дистимия, тревожност, социална фобия, злоупотреба с вещества, компулсивно пазаруване, предменструален синдром и др., и се предписват медикаменти за тяхното лечение. Историята за това как започнахме да възприемаме лекарствата по този начин, тоест като специфични лечения за специфични психични разстройства (или колекции от симптоми), и въпросът дали този начин на мислене е правилен или оправдан, е предмет на тази книга.  ​ Джоана Монкриф  преподава в Катедрата по науки за психичното здраве в Университетския колеж в Лондон и е един от основателите на Мрежата за критична психиатрия.