"Отсъствие" и не "Отсъствие"

'Скамейката на шепотите': Знаете ли, че предметите около нас могат да говорят? Знаете ли, че те абсорбират душата, която им даваме? Знаете ли, че те са свързани с нас - с нещо неописуемо - което носим дълбоко в себе си? Знаете ли, че инстинктът ни показва къде можем да доверим душата си - без страх от цензура - за да може да се изпразни, за да се напълни отново и отново? Знаете ли, че хората без предмети са плаващо и разделено тяло?

В тази история нашата героиня, свързана със скамейките от малка възраст, дървена, незначителна, земна, винаги се връща при своя изповедник, за да почисти душата си и да се роди отново. Всичко се променя около нея, но тя стои там. Мълчалива, но изключително съпричастна.

'Като ръждив кораб': Животът в действия. Решение, необичайна дръзост, жертва, за да ни напомни, че чувството на Любовта не може да обяви отсъствие - хората могат, но тя не може - да запечата, че Любовта може да обяви присъствие чрез най-голямото и смъртоносно, за някои, Отсъствие. Жена, храбра жена - която, както казва и подкрепя с действията си, "Изкоренявам сърцето си, за да го направя дърво, голямо зелено дърво пълно с плодове, за да напълни твоя дом, нашият дом...", защото тази изключителна жена рано разбра важността на мечтите. "Ти си сънувал, любов моя, ти си сънувал и в очите ти видях тогава и никога няма да забравя важността на мечтите". Защото тази жена, тази Жена, добре познава значението на любовта, предаността и справедливото възнаграждение. "Обичам те. Винаги ще те обичам, всеки ден и още повече. Не те напускам, просто ти давам шанс". Защото тази жена "е Любов".

'Безсмъртната булка': Но какво направи тя? Какво направи тя? Каква беше грешката й? Защо това сурово и несправедливо присъда? Кой назначи всички тези съдии и наказатели? Защо този шум, каква е целта на народния съд на нещастие? Кой определя наказанието и кой решава - като ръката на Бога? Какво ги притесни, какво? Любовта? Жертвата? Волята? Приемането? Вярата? Визията или Заключението? Заключението за всяко зло, сурово и несправедливо. Така че какво направи тя? Безсмъртна, тя се скиташе в парка - сред влюбени - и разпознаваше какво е истинско, какво е утопично, какво е фалшиво и как може да им помогне, да ги снабди с инструментите, да им покаже пътя... Искаше да помогне, бореше се да помогне, изцеляваше, с болка и усилие успя да остане непокътната - въпреки подигравките на тълпата - да изкупи, докато един ден не попадна на забравена тетрадка. Тетрадка пълна с поеми. Кой видя "Майнадите" и не се уплаши от тях! Разрушение, оплакване и ридание. Да раздере дрехите й, душата й и плътта й. Да изличи от нашия свят най-добрия инструмент и най-мощното добро в света. Без никаква срамота, да лиши утрешния ден от най-извлеченото вчера. И тогава... И тогава...

"И тогава говориха за Любовта, всички тези, които я убиха".