"Моя майка... Майка ми..." Арети избърса потното си чело, малката отвори клепачите си и я погледна със сълзливи очи. "Виждаше ли майка си, Василка? Викаше я насън..." "Не помня майка си, никога не съм я познавала, как бих могла да я видя?" отвърна тя тихо, в смесица от гръцки и български. "Виждах теб..." продължи тя с треперещи устни. "Виждах теб, госпожо учителко..." В зората на двадесети век, безмилостната борба бушува в поробена Македония. Земята кърви, елинизмът умира. Турци, българи, комитети, палежи, екзекуции, безброй жертви. Жените на малката родина. Учителки, медицински сестри. Като Арети, като Фотини. И нежни кълнове, отгледани с трудности, израснали с опасност. Като малката Василка, която никога не е познавала майка си, само шепа години, изпълнени с глад и преследване, седемгодишно дете, отнесено от трудностите на целия свят. Като Милио и Анти, оголени клони сред дивата война, с изгоряла къща и родители, загубени в нападенията на комитаджиите. Малки свещички на малката родина. Разпръснати листа върху свещената й почва.