"Имам две постоянни неща в живота си, морето и дъщеря ми," каза Маргарита Либераки. Няколко дни след смъртта й, дъщеря й, Маргарита Карапану, написа: "Майка ми и аз се познаваме от дълго време. Когато бях дете, тя ми показа звездите. 'Те са мои,' ми каза тя. Когато бях на дванадесет години, вървяхме с един мъж по улицата. 'Той е мой,' ми каза тя." Тази специална връзка между майка и дъщеря, и в същото време между две водещи фигури на гръцката проза, излиза на преден план с книгата на Фотини Цаликоглу, която поставя в поле на размисъл и преосмисляне едно рядко свидетелство: писмата, които Маргарита изпраща на Маргарита (...) които разказват и пресъздават завладяваща история. Странна и парадоксална история, както са историите на уникалните връзки в нашия живот. (...) [Откъс от текста на задната корица на изданието]