Може да звучи странно, че проповядваме Евангелието на Съдът в рамките на Църквата. И все пак, това е това, което правим. Признаваме, че Денят на Господа не е страх, а надежда, и заедно с цялата Църква изричаме: "Амин, дойди, Господи Исусе" (Откр. 22:20).

Ако се борим да изразим това, значи нещо важно липсва в нашето християнско съзнание. Без значение какво казваме, все още сме идолопоклонници облечени в евангелска одежда. Все още сме християни, за които Бог е "там някъде", за които Неговото идване е тъмнина и страх, и за които Неговият Съд не е нашето изкупление, а нашето осъждане. Все още сме християни, за които срещата с Господа е ужасяващо събитие, а не това, което се дължи, това, което е станало цел в живота им. Ако не осъзнаем това, тогава Великият пост не може да бъде радост, защото Великият пост носи и Съд и отговорност: съдим себе си, за да се променим, така че да можем да достигнем Деня на Господа, Възкресението, с отворено сърце, с вяра, готови да отпразнуваме факта от Неговото идване. Всяко идване на Господа е съд!